Второ изцерение на Петър

     В един период от живота си мислех, че Бог лекува само чрез пряката сила на Св. Дух и че Неговото слово е само Светото Писание, т.е. Писаното слово Божие. От тази болест боледуват много християни и особено от протестантските евангелски общества, които заявяват: “Словото и нищо друго”.
     Има такива, които спят върху Библията и постоянно носят Евангелието във вътрешния си джоб, като се надяват, че по този начин ще бъдат опазени и изцерени, защото носят в себе си Словото, което е Бог. Посетих в провинцията един евангелски пастир, който беше болен от рак. Той не приемаше съвети от никого. Напълно и безрезервно уповаваше само на: “Писано е...” Стените на стаята му бяха окичени с цитати от Библията за Божествени изцеления. Той изповядваше, че Господ непременно ще го изцери. Въпреки голямата му вяра и упование на писаното слово Божие, той не бе изцерен, а почина, макар че за него се молиха много християни от много църкви, които също вярваха и изповядваха, че Господ ще го изцери. Неговата смърт предизвика сътресение в душите на мнозина.
     Еврейските книжници и фарисеи също страдаха от тази болест, от която Господ Иисус Христос искаше да ги освободи, като им каза: “Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен. И те са, които свидетелствуват за Мене “ /Иоана 5:39/. Освен писаното слово Божие от Мойсей и пророците, Бог свидетелствува за Своя Син чрез гласа и откровенията на Божия Дух, както по времето на апостолите, така и днес. Когато евреите обвиняваха Иисус, че нарушавал Писанията, Той ги укорил с думите: “И пратилият Ме Отец Сам засвидетелствува за Мене. А вие ни гласа Му някога сте чули, ни вида Му сте видели”. /Иоана 5:37/.
     Продължителното ми боледуване ме извади от заблуждението и аз от опит разбрах, че освен писаното слово Божие има и говорещо Божие слово, често отхвърляно от съвременните книжници и теоретици на християнството.
     Една вечер през лятото на 1976 година, когато бях коленичил в църквата в квартал Хаджи Димитър и се молех, почувствах като че ли някой нанесе два последователни удара с нож в гърба ми. Болките бяха остри, режещи, но моментално престанаха. Обърнах се и видях точно зад мен една редица мъже, които стояха прави с отпуснати ръце и се молеха. Когато се завърнах в къщи и се съблякох, видях, че на гърба на ризата ми има две дупчици с диаметър около пет милиметра, които бяха на разстояние една от друга на около двадесет милиметра. Същите дупчици и малко засъхнала кръв имаше и на потника ми. Не им обърнах повече никакво внимание и ги забравих.
     Няколко дни след това сънувах, че се боря с една голяма, дълга няколко метра змия. Когато успях да смажа тялото и и тя лежеше мъртва на земята, се доближих до главата и доволен, че съм я убил. Точно тогава тя събра последни сили, рязко извърна главата си и ме клъвна по лявата ръка. След това отпусна главата си в прахта и аз разбрах, че малко преди да умре, змията успя да ме ухапе. Представях си как отровата и тече вече по вените ми и уплашен си мислех, че ще умра. Тогава се изправих до змията и казах на глас: “... ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди”/Марка 16:18/. Така се събудих, без да разбирам, че действително отровата е вече в кръвта ми.
     Започнах да чувствам болки в ръцете и краката. По вените ми като че ли течеше вряла вода. Остри режещи болки в областта на сърцето не ми позволяваха да спя. Зрението ми само за няколко часа силно намаля. Задушавах се и забелязах, че това става поради спирането на дишането ми. Трябваше да мисля за вдишването и издишването, които правех с усилия на волята. Пантелей ме посъветва да мисля само за издишването. Когато направя пълно издишване, гърдите сами ще се напълнят с въздух, но това не се получаваше. Разбирах, че дихателният нерв отива към парализа, а това означава смърт.
     Когато се опитаха да ми вземат кръв, спринцовките се запушваха, защото кръвта веднага се съсирваше. Кардиологът от IV работническа болница, като се подсмиваше и ме гледаше с някакво сатанинско злорадство, ми каза да се справя с нервите си. Неврологът след основен преглед записа в картона ми: “Няма никакви данни за неврологично заболяване”. При него бях точно на обяд. Той отиде в съседната стая и като се увери, че няма никой, доближи се до ухото ми и тихо рече: “Напускай работа и си спасявай живота”. После бързо се отдалечи от мен и отиде в другата стая. Разбрах, че го прави, за да нямам възможност да изговоря каквото и да е - опасявал се е, че кабинетът му се подслушва.
      В III градска болница ми поставиха диагноза “флеболия” - възпаление на кръвоносната система, и ме “утешиха”, че болките в краката се дължат на равните ми стъпала. А те бяха равни, защото краката ми отичаха.
      Подадох молба за напускане поради заболяване и отдалеченост. Близо 16 години работех в този завод и не ми е дотягала отдалечеността му, но сега прибирането ми от работа се превръщаше в кошмар. Задушавах се в автобусите и едвам издържах. Няколко дни след подаването на молбата получих две последователни заповеди за наказание. Мислех си: “Какво варварско отношение на комунистическите директори към работниците в социалистическа България”. Скъсах заповедите, за да не се настройвам враждебно и да не заприличам на тях. Председателят на Профкомитета доведе при мен един журналист от вестник “Вечерни новини”, който идвал, за да ме защити. След като му разказах защо напускам, той започна да ме поучава с високомерен тон. Прекъснах го с думите: “Вие за какво сте дошли при мен, да ме защитите или да си изкарате хонорара?” Той си отиде, без да промълви нито дума.
      Шест дни преди изтичането на тримесечното антиработническо и античовешко предупреждение изпаднах в прединфарктно състояние. Извиканият от дежурния районен лекар екип на Бърза помощ след прегледа ми нареди да лежа на високи възглавници и да пия предписаните ми лекарства.
      Заводската лекарка отказа да ми завери болничните, като ме обвини, че лекарите от Бърза помощ ми били приятели. Тази информация тя имала от директорите на завода.
      На 4 февруари изтече срокът на предизвестието ми за напускане на работа, но трудовата ми книжка бе заключена в бюрото на директора и не ми я дадоха, докато не изтече едномесечният срок, в който бих могъл да се оплача. Уволнен съм по буква “Г” като престъпник. Един от директорите ме изпрати с думите: “Ще те накарам като гладно куче да обикаляш оградата на завода!” На 3-ти март, деня на Освобождението от османско робство, който тогава не се празнуваше, и аз бях освободен . Тодор Раев, член на заводското партийно бюро, ме попита: “Как се чувстваш?” Отговорих му: “Чак сега разбирам, защо някои хора са жертвали живота си за свободата. Чувствам се свободен”. В трамвая пътувахме със Симето, мой колега. Той също беше болен и отиваше на преглед в болницата. Качи се негов познат и в разговора го попита: “Симо, къде работиш?”, а той му отговори: “В концлагер “6-ти септември”.” Лежах вкъщи и се опитвах да се самолекувам по съветите на Луи Куне, Кнайп и Петър Димков, но състоянието ми се влошаваше. Бъбреците почти спряха да работят. Средно урината ми беше между 100 и 200 млл на 24 часа. Бях предупреден насън: “Болен си от отравяне на кръвта и ако не вземеш мерки, ще умреш. Пий дестилирана вода” Същата сутрин дойде една сестра и ми каза, като плачеше: “Трябва да ти кажа нещо, но ми е много мъчно да го кажа”. Прекъснах я: “Говори, не бой се!” Тогава тя рече: “Господ ме изпраща да ти кажа, че ако не се лекуваш, ще умреш”.
      На 21 април бях приет в Института за професионални заболявания с предполагаема диагноза “отравяне с тежки метали”. Започна ново изследване. Оказа се, че имам намалено зрение. Очната лекарка записа в картона ми: “Необясними изменения на кръвоносните съдове в очните дъна.” На рентгеновата снимка личаха две петна с диаметър около 5 мм. Лекуващата лекарка ми каза, че те нищо не значат, тъй като са калцинирани.
      В съновидение видях руса жена, която ми показваше написани на един лист елементи, с които съм бил отровен. Между тях бяха: олово, манган, мед, калай, желязо и др. Цялата страница беше изписана с метали. Тя обърна листа, за да видя и другата страница, която бе изписана с неметали. Русата жена ме попита: “Какво си правил? Да не си решил да калайдисваш кръвоносните си съдове и вътрешностите си?” По-късно видях тази жена в лабораторията. Тя работеше като лаборантка и сигурно е била добър човек, но аз не се възползвах от откровението, за да и поискам изследванията.
      Един от лекарите ме извика в кабинета си и в присъствието на свой колега ми каза: “Преди известно време изписахме болен като теб. На епикризата му писахме, че е здрав и трудоспособен, подписахме се всички лекари и ръководители. Когато той напускаше болницата, падна в коридора пред вратата на моя кабинет и умря.” После взе картона ми и го показа на другия лекар с думите: “Може ли един работник, който е работил в едно предприятие 16 години и е ползувал през това време само 17 дни болнични, да е симулант, както някои искат да ме убедят?” След това ме хвана за ръката, заведе ме при лекаря, натисна безименния ми пръст с нокътя си и така стояха и гледаха отпечатъка. Дълго време мястото не се изпълни. Тогава той каза: “Е-е-е?”, а аз си помислих, че го пита: “И тоя ли да го изпишем с невроза, че е здрав и трудоспособен?” На дванайсетия ден от постъпването ми в болницата сънувах епископ Антоний. Той влезе в лабораторията, разбута епруветки и шишета и ядосан се обърна към мен: “Махни се от тук, че ще те уморят”. Същата сутрин имаше визитация, на която присъстваха студенти-медици. След визитацията болните изскочиха навън. Малко по-късно се върна един от студентите, наведе се над мен и прошепна: “Измъквайте се оттук, защото ще Ви ликвидират”, обърна се и бързо напусна стаята.
      На следващия ден дойде лекуващата лекарка и ми каза: “Нищо не намираме. Вие сте здрав и трудоспособен”. Като си спомних съня и предупрежденията на лекаря и студента, бързо отговорих: “Тогава веднага ме изписвайте “. Тя ме погледна учудена и попита: “Но как ще живеете?” “Не се грижете за това, Друг е промислил”. Тогава тя каза: “Ето, виждате ли, ядосвате се, значи сте болен от невроза”.
      Напуснах болницата. Като слизах по стълбите, видях голям плакат на стената: “За нас най-важното е здравето и трудоспособността на населението. (Георги Димитров)”. Помислих си: “Как да ви вярваме и да ви обичаме, като делата ви са пълна противоположност на думите ви”. Едвам стигнах до спирката. Полека-лека пристигнах в районната поликлиника и без да им казвам, че идвам от болницата, ги помолих да ми направят изследване на кръвта и урината. Оказа се, че не съм чак толкова здрав и трудоспособен. На другия ден, рано сутринта се позвъни. Аз лежах. Отвориха роднините ми. Влезе участъковата лекарка, д-р Филипова, и ми каза, че веднага трябва да постъпя в болницата, понеже изследванията ми били много лоши. Подадох и епикризата, в която пишеше, че всичките ми параклинични изследвания са в нормални стойности и аз съм здрав и трудоспособен. Лекарката я прочете, погледна ме, вдигна високо рамене, завъртя се кръгом и без да каже нито дума, напусна жилището ми. Мислех си: “Не може тия лекари, които са ми написали епикризата и само преди един ден са си сложили подписите под нея, да са чак такива некадърници. Това са варвари, убийци.” Доиде ми мисъл да последвам примера на чеха Ян Палах - да се залея с бензин и да се запаля в знак на протест против варварското отношение към хората в България. Помолих се на Бога и попитах какво да правя. Точно тогава в мисълта ми дойде един случай от живота на руския цар Петър I. Когато отишъл на фронта и командващият генерал го посрещнал с думите: “Ваше Величество, до един сме готови да умрем за Вас и за отечеството”, царят отговорил: “Глупак, не ми трябвате умрели, а живи и то победители”.
      Сънувах Васил Левски. Той ме срещна при Народния театър и ми каза: “Мен ме обесиха турците, но ме предадоха българи. Внуците на моите предатели, мразят християните и по най-коварен начин избиват най-активните . Някои от тях се намират в Художествената академия. Там зомбират ученици и студенти и ги водят към самоубииство. Те решиха да те убият. Смъртната ти присъда е одобрена от КГБ. Ела да те запозная с мъжете от “Епопея на забравените”. След това ме заведе в един тесен и тъмен коридор на ул. “Раковски”. В него имаше мъже строени в една редица. Левски посочваше всеки поотделно и казваше: “Волов, Бенковски, Хаджи Димитър, Караджата, Петлешков” и т.н. Събудих се и си мислех: “Господи, защо са в тъмен коридор? Нима тия мъченици за националното ни освобождение не са на най-голяма почит на небето? Или може би, всички са били предадени от дедите на днешните антихристи?” Изведнъж ми просветна. Разбрах, че ако се самозапаля, ще бъда на почит като тях и като Ян Палах, но през вечността ще бъда в тъмнина.
      Св. Дух ме възпираше от всякаква протестна дейност, но дяволът не ми даваше мира и за да ме накара да мразя атеистите, ми напомняше всички унижения, коварства, вероломства, които те бяха извършили против мен. Един възрастен работник дойде при мен и ми каза: “Тия, дето те тормозят, са гадове. Нито те, нито бащите им са били някога работници. Това са лъжекомунисти. Аз им станах поръчител да ги приемат в партията и сега не мога да си простя. Проклети да са! Прокълни ги и ти”. Помислих си: “Пратеник си на сатана”. Но съветът му остана в сърцето ми. Няколко дни след като ми бяха пуснали безпричинни заповеди за наказания, срещнах директорите на една от алеите в завода, погледнах ги и казах: “Проклети бъдете!” Единият разтърси главата си, като че ли го ударих с чук по нея, а другият рязко се обърна към мен и ме погледна с голяма злоба. Помислих си: “Този е окултист”. Веднага разбрах каква грешка направих. Изоставих учението на Господа Иисуса Христа да прощаваме на враговете си и се върнах на старозаветното: “Око за око и зъб за зъб”. Вечерта се молих Господ да не допусне да се изпълни клетвата ми върху тях, защото може да ги погуби. През нощта сънувах, че стрелям срещу тях и се уплаших, че ще ги убия, но Господ ми каза: “Не бой се, извадих куршумите от патроните ти”. Още докато лежах, някаква сила ме караше отново да ги прокълна. Вместо това станах, взех лист и молив и написах имената на всичките си врагове. Властен вътрешен глас ми рече: “Запиши и Калоянова”. Никога не съм имал нещо против тая жена, или вземане-даване с нея. По това време тя бе партийна секретарка на завода и аз мислех, че дори не ме познава, но Св. Дух знаеше, че ме познава и е от враговете ми. Записах и нея и започнах да се моля за всеки един от тях, както Господ ни учи. Бурята в душата ми спря и настана чуден мир. Разбрах, че Бог ме освободи от духа на отмъщението. Изповядах пред един свещеник греха, че съм проклел директорите, а той се усмихна и каза :”Не се притеснявай, те си го заслужават. Преди да стана свещеник работех в един завод. Като разбраха, че съм християнин, понижиха ме на първи разряд”.
      През нощта сънувах, че се намирам в гробищата и там срещнах няколко военни и една жена. Попитах жената: “Къде ще бъде моят гроб?”, а тя ми отговори: “Ти не бързай. Най-напред започни с диетично хранене”. Там видях шест жени, заровени до кръста в земята. Те пищяха и викаха за помощ, но никой не идваше да им помогне. Когато се приближих, видях, че на места главите им бяха загнили и разядени от страшни язви. Хванах една от жените и се опитах да я измъкна, но не можех да я помръдна. Тя като че ли беше циментирана в земята. Някои казват, че жените са символ на църкви или деноминации в България. Ако е вярно, те са заровени в земята, понеже са затънали в гонене на материални интереси. Главите са техните ръководства, разядени от борби за църковна власт, кариеризъм, партизанства, доноси и предателства.
      Няколко дни след този сън получих писмо от д-р Драмчев, който беше на лечение в Париж. Той ме съветваше да започна диетично хранене и ми препоръчваше да се свържа с Лидия Ковачева. Ако не бяха сънят и писмото, не бих се свързал с нея, защото бях чувал от вярващи хора, че общува с дъновисти и окултисти. Природолечителката ме прие много любезно и под нейно ръководство изкарах 45 дни без хляб, само на сокове, плодове и зеленчуци. Теглото ми намаля с 12 килограма, но силите ми се възвръщаха. През този период Св. Дух ме ръководеше с ясни сънища и видения, които точно се стараех да изпълнявам. Ето някои от тях: * Видях строеж, в който бе вграден средно голям гранитен камък. От външната страна бе побелял като от силен удар. Чух глас, който каза: “Този камък си ти. Удариха те, но не те помръднаха. Ще изтребя децата и внуците на ония, които посегнаха върху теб”. Болен си от отравяне на кръвта, поради което са болни бъбреците и сърцето ти. Лекувай се и ще живееш.
* Както си лежах сам в стаята, чух нежен женски глас, който каза: “Излизай на разходка навън, но се пази от умора”.
* Сънувах, че Коста Велев ми казва: “Пий отвара от птиче просо. Има го по орниците, с него храня конете”.
* Сънувах, че някой ми казва: “Пий отвара от цвят на магарешки трън с разтворен в нея пчелен мед. Употребявай тикви - кестенки. На ден яж от четири до осем добре узрели домата. Не употребявай нито капка алкохол”.
* Сънувах, че се намирам на междуселски път и там прочетох на една табела: “За да оздравееш по-бързо, излизай често в планината и ходи бос из реката” - Свети Луи Куне.
* Сънувах, че се намирам пред “Пирогов” и ме подготвят за операция. Идва един древен воин и казва: “Легни по очите си, за да убия болестта, която е на гърба ти”. Легнах върху масата и извърнах главата си, за да го гледам. Той бе насочил едно копие, за да го забие в гърба ми. Затворих очи и очаквах болката от забиването на копието, но не ме заболя. Погледнах пак и видях, че изважда забитото в гърба ми копие и го вдига във въздуха, но болка пак не чувствах. Каза ми: “Ставай! Ти си изцерен!”
 * Сънувах, че срещам една жена, която ми каза: “Пий отвара от шипки. Употребявай лекарството “Витаклейт”.
* Сънувах, че съм на централния пазар. Наредили сме се на опашка пред каса, от която всеки получава банкноти и валута срещу листче, на което е написан някакъв номер. Когато подадох моя номер, касиерът рече: “Ти нищо не печелиш”. Помислих си: “Господи, защо само аз не спечелих?” Тогава касиерът стана от мястото си и като ме гледаше строго в очите, каза със силен глас: “Но ти спечели, защото ти са простени всички грехове и беззакония и точно след пет месеца ще бъдеш изцерен.” Това бе на 5 януари 1980 година.
* Точно след пет месеца, срещу пети юни, сънувах, че се намирам в болница и една лекарка, облечена в бяло ми казва: “Изцерен си. Изписвам те. Заедно с теб изписваме един болен, изцерен от заболяване на ушите”.
      Състоянието ми рязко се подобри. Вече можех спокойно не само да ходя, но и да тичам, за което преди не смеех да мечтая.
      Сега добре разбирам, че ако директорите и комунистите в завода не бяха се озлобили против мен, не ме наказваха и унижаваха безпричинно, аз нямаше да напусна работата си, защото я обичах. А това означаваше, че щях да умра на работното си място, както умряха някои от колегите ми.
     Седем години бях без работа, без стотинка социална помощ. Отказаха да ми заверят болничните листове, за да ме накарат “да обикалям завода като гладно куче”, но не успяха. Извинявайте, господа комунисти, но вече по никакъв начин не можете да ме излъжете и убедите, че античовешкото общество, ръководено от вас, е най-хуманното. Хуманен е само Бог, Който винаги се грижеше за мен и нито една вечер не съм си легнал гладен или лишен от нещо, от което съм имал нужда. Вие искахте да ме изпратите от живот в смърт, а Бог ме върна от смърт в живот. Кой е хуманен, вие или Бог? Благодаря ти, Благодетелю мой, Господи Иисусе Христе, задето плати цената на моите грехове и ме откупи от болестите. Не само вярвам, но знам, че Ти много ме обичаш и искаш от мен да простя на убийците и враговете си. Простил съм им и не им желая никакво зло, но не мога да им вярвам, докато не се покаят и не престанат да ни лъжат, че най-варварското общество било най-хуманното. Простил съм и на доносниците и предателите, които са писали доноси и клевети против мен, но не мога да ги обичам, ако не се покаят. Аз не вярвам да има на земята искрен християнин, който да обича Юда Искариотски. Обичат го само ония, които, обявявайки го за първия революционер, му направиха проект за паметник в град Тамбов - те са негови синове и дъщери и смятат доносничеството, предателството и убийството на ближния си за върховен дълг към господаря си, човекоубиеца сатана. Господи, отвори духовните им очи, за да видят кому служат.